След саламите „Стара планина”, хлябът „България”, защитеният вече от ЕС горнооряховски суджук и кандидатката за подобна европейска защита местна гроздова ракия, към съкровищницата на нематериалното световно културно наследство на ЮНЕСКО се запъти и българският таратор.
Къде се намира границата между регионалния аграрен популизъм и наличието на традиции в кулинарната култура, ако това въобще такива са възможни на Балканите?
Проф.Мила Сантова е дългогодишен директор на Института за фолклор при БАН и представител на България в първия Междуправителствен комитет за опазване на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО от неговото създаване. Според нея въпросът е особено труден, тъй като би засегнал многобройни тънки струни, свързани с идентификационните характеристики на много хора. Не е тайна, че храната е част от всекдневието на човека от една страна и от друга – тя е основен фактор за поддържане на физическото му оцеляване. Храната има също регионални характеристики и в този смисъл тя съществува в някои по-широки културни комплекси, смята проф.Сантова. Проблемът е, че разграничението трябва да се прави на друго равнище, а именно за възможностите на отделните механизми да извършват едни или други обществени дейности. В конкретния случай с изявлението на високопоставен български държавен служител за вписването на таратора в ЮНЕСКО се сблъскваме по-скоро с емоциална реакция, а не със схващане, което да отговаря на основните теми процедури за вписване на елементи от нематериалното културно наследство в представителните листи на човечеството, които се поддържат от ЮНЕСКО. Тези критерии са ясно формулирани, те са достъпни, но истината е че малко хора се занимават специално с тази материя и ги познават. Въпросните критерии посочват ясно кое би могло и кое – не, да бъде вписвано в световните листи. Регионалната „запазена марка” е коренно различна процедура, уверява българската представителка в комитета на ЮНЕСКО.
А ако поставим въпроса така – ако мечтите на българската земеделска зам.-министърка Светлана Боянова, артикулирани на селскостопанското изложение в Париж един ден все пак се сбъднат и таратора, сиренето и лютеницата придобят статут на нематериално културно наследство на ЮНЕСКО, това какво би донесло на най-бедната членка на ЕС България?
Не мисля, че въпросът следва да се поставя по този начин, смята проф.Мила Сантова. Изказването на г-жа зам.-министърката е свързано по-скоро с някакъв емоционален момент и не се основава на по-сериозно проучване за какво всъщност става дума. Освен това Вписването в листата на ЮНЕСКО не носи някакви конкретни дивиденти и обратното – насочването на интереса само към преки ползи би било много ограничено разбиране. Дивидентите всъщност са в много по-широк, културен план и прякото очакване за полза, формулирана еднозначно, не може да бъде обект на публична дискусия.
И все пак преди кухнята и начинът на хранене на Франция да бъдат приети като световно нематериално културно наследство, те са обявени за културна ценност в самата Франция. Засега в България се води основно битка с ментетата в храните, а за въпросът за култура на храненето в бедната европейска държава въобще не се дискутира. Дали кандидатурата на таратора в ЮНЕСКО не е предназначена по-скоро за ПР-консумация?
Не бих могла да отговоря на този въпрос, казва проф.Сантова, тъй като не са ми известни мотивите, които са породили включването в публичното пространство на точно тази проблематика. Онова, което бих могла да кажа е, че съгласно практиките на ЮНЕСКО всяка държава има право сама да изгражда свои листи на елементи на нематериалното културно наследство. България също има такава листа. Когато се говори за елементи на нематериалното културно наследство на първо място има едно важно условие и то изисква тези елементи/ това е термин, който ЮНЕСКО използува!/ да отговарят на приетото определение за нематериално културно наследство, според Конвенцията на ЮНЕСКО от 2003 година, в която България е страна-членка. Документът е ратифициран в страната през 2006 г. Така съществува едно поетапно признаване, своеобразно разпознаване, и то е свързано както с националните особености, така и с определението, което е валидно за всички членки на ЮНЕСКО по света. А то гласи: „Нематериално културно наследство са обичаите, формите на представяне и отразяване, знанията и уменията, както и свързаните с тях инструменти, предмети и артефакти и културни пространства, признати от общностните групи, а в някои случаи и от отделни лица като част от тяхното културно наследство. Това нематериално културно наследство, предавано от поколение на поколение, се създава постоянно от общностите и групите в зависимост от тяхната окръжаваща среда, тяхното взаимодействие с природата, тяхната история и формира чувството за самобитност и приемственост, като по този начин способства за насърчаване на уважението към културното многообразие и творчество на човечеството”. По важно в случая са формите или по-скоро областите, в които се проявява нематериалното културно наследство, според чл.2.2 на Конвенцията. А те са: „Устни традиции, форми на изразяване, в т.ч. и езика, качеството му на носител на нематериалното културно наследство” / това не е езика сам по себе си, а като посредник в някакъв друг тип културни форми/. Други области са художествено-изпълнителско изкуство, социални обичаи, обреди и празненства, обичаи, отнасящи се до природата и вселената и изпълнения, свързани с народните занаяти и др.
Освен че е заимствана до голяма степен от съседни балкански кухни, българската кулинария е особено/”дяволски”, както твърдят някои автори/ бедна откъм продукти и начини на приготвяне. Какви са шансовете поне ритуалите около тази подготовка да бъдат признати от ЮНЕСКО? И как факта, че генералната секретарка на ЮНЕСКО г-жа Бокова е българка би могъл да помогне за това?
Проф. Сантова не смята, че перспективата на България да впише ритуални форми от своята традиционна култура следва пряко да се обвързва с поста на Генералната директорка г-жа Бокова. Мога убедено да кажа, че България има същите шансове, каквито имат и всички останали страни. Предлагането на една кандидатура, обаче, е въпрос на държавно решение, тъй като тази кандидатура не се поставя от отделни лица, а от държавата в лицето на министъра на културата, пояснява изкуствоведката. Освен това шансовете се увеличават, когато съществува сериозно досие на въпросната държава и то разработено по начин, по който първоначално жури от експерти от целия свят могат да бъдат убедени, а после и междуправителствения комитет, че целия пакет от ритуализирани човешки действия наистина е част от световното нематериално културно наследство, подчертава националният експерт по нематериално културно наследство директорката на Института за фолклор при БАН проф.Мила Сантова.
